Аз не съм икономист, нито социолог, нито политолог, нито политик, а и нямам претенцията да мога да дам отговор на всички тези въпроси. Мога обаче да сравнявам базирайки се на собствения си опит, знания и преживявания. Дълго време съм живял в чужбина, работата ми, ми предоставя почти всеки месец възможност да пътувам в Европа, контактите ми с чуждестранни партньори са всекидневни. И навсякъде, във всеки разговор, който водя се опитвам макар и подсъзнателно да търся отговор на тези въпроси. Някои факти изпъкват веднага, за други нещата не са толкова опростени. И така,  „Защо не успяваме да постигнем напредъка, за който мечтаем?“

   Отговорите са много и със сигурност, няма да дам всички, нито мога да обобщя. Но както вече казах има факти, които изпъкват (поне за мен).

   На първо място чувството за безнаказаност у политическия елит. Независимо от партийна принадлежност и заеман пост в изпълнителна, законодателна или съдебна власт. Аз поне не мога да посоча и един случай на осъден за действията си, или бездействието си, политик, депутат или магистрат. Това чувство на безнаказаност води и до откровена наглост у гореспоменатите  „служители“ на народа и обществото. То се предава и надолу по веригата на всички „служители“, хранещи се от труда на цялото общество.

   На второ място бих посочил „естествената“ нагласа у всички управляващи (навсякъде по света, както и във времето) да се грижат на първо място за собствената си изгода (разбирай власт, влияние и не на последно място богатство), независимо от това, че така нарушават интересите на ВСИЧКИ. Това е особено силно изразено у нас, с факта, че всички управляващи имат ограничен период от време (с малки изключения), в който могат да постигнат техните цели. И така при всяка смяна на властта (в това число и в парламента), първата задача пред всеки успял „да седне на заветния стол“ е да започне да работи усърдно, денонощно и с огромно старание за постигането на собствените си цели. За съжаление тези цели НИКОГА не са в унисон с общия просперитет. Като цяло важи принципа – аз да взема, пък след мен потоп. Тук изрично искам да кажа, че подобно поведение се наблюдава в почти всички хора. Единици биха поставили ОБЩЕСТВЕНИЯ интерес, пред своя личен, обществения просперитет пред личния. Какви механизми тогава биха ни помогнали ако не да премахнем подобно поведение, то поне да го контролираме? Как така в най-напредналите страни не се наблюдава такава масовост на подобно поведение и манталитет? Както вече казах, не считам, че мога да дам категоричен отговор на въпроса, но и не е необходимо „да преоткриваме топлата вода“. За мен основните стъпки в посока налагане на политиците на поведение в интерес на обществото биха били:

•  Публичното оповестяване на тяхното богатство (разбирай какво и къде притежават те и техните семейства) – от тук и възможността на обществото (журналисти, не-правителствени организации, движения, партии и отделни хора) за пряк контрол при „внезапно“ забогатяване преди,по време, в края или скоро след мандата;
• Въвеждането на електронно правителство с ясни и силно опростени процедури (т.е. обезсмислянето на   корупцията);
• Въвеждане на сложни, скъпи и дълги процедури при разпореждане с ОБЩЕСТВЕНАТА (разбирай държавна, а в някои определени случаи и общинска) собственост със ЗАДЪЛЖИТЕЛНО дълго обсъждане в ОБЩЕСТВОТО на различните „за“ и „против“, „активи“ и „пасиви“, рискове и мерки. Вече чувам аргументите на противниците и „радетелите за прогрес“ – „нали искаме да просперираме, нека процедурите са бързи и кратки. Няма да има инвеститори ако са дълги, скъпи и сложни“. Това е така, но не и при ОБЩЕСТВЕНА собственост, защото тогава чувството и дълга да се грижиш за нея като правило отсъства. Нека си припомним една друга българска поговорка – „моето си е мое, общото кучета го яли“. Само с дълги (във времето), сложни и скъпи процедури ще се гарантира, че в обществото ще има достатъчно обсъждане и преценка дали дадени действия ще помогнат на обществото като цяло или не. Скъпите процедури пък, ще лишат „потенциални инвеститори“ от желание за бърза печалба, която в 99% от случаите е в дългосрочна вреда на обществото.  Тези процедури трябва да са такива особено в случаите на гори, наземни и подземни природни богатства, въздух, води и общи „диви“ хранителни ресурси (като риби, гъби, дивеч и др.);
• Автоматично отпадане на имунитет (където го има), прекъсване на мандат и пост при невъзможност за доказване на произход на средства, авоари и имоти, както на самия политик, така и на членове на семейството му. Задължително завеждане на съдебно дело от държавното обвинение.  Такава заплаха, би спряла повечето, ако не и всички „желаещи“ бързо да натрупат, за сметка на обществения ресурс;
• Задължителни публични декларации за конфликт на интереси. Под публични имам предвид достъпни лесно и без различни разрешителни процедури – например публикуването им в интернет.

   Разбира се, че има още много и със сигурност не съм изброил всички, но ако въведем поне тези, ще накараме всеки власт имащ да се замисли сериозно, преди да реши да действа първо в собствен, а след това (и то само ако нищо друго не му остава) в обществен интерес.

   На трето място ще поставя един факт, за който повечето хора си дават сметка, но го пренебрегват. Това е фактът, че у нас държавата (разбирай власт имащите) са най-големия работодател и източник на финансиране. Това поражда огромна зависимост в бизнеса, хората и не на последно място образованието. Тази зависимост често се използва и нерядко е причина за „избора“ на една или друга политическа сила, управителен орган (магистрати), и други власт имащи органи. От една страна тази зависимост увеличава корупцията, а от друга създава благоприятни предпоставки (макар и не задължително) за бавен и мъчителен просперитет на обществото в неговата цялост, а в частност и у нас в България. Няколко от начина за борба с тази зависимост за мен са:

• Засилването на конкуренцията чрез стабилни (във времето) правила;
• Значителното опростяване и минимализиране на административните   процедури, които не се отнасят за управление и експлоатация на обществени ресурси;
• Премахването на колкото е възможно повече лицензионни, разрешителни и други процедури пред  бизнеса, образованието и науката;
• Опростяване от една страна и осигуряване на максимално широка защита от друга, на издаването на патенти  - използвайки механизми на Европейския съюз. Подобни практики са подпомогнали не малко икономики в света, като тази на Съединените щати и Япония например. Тази стъпка ще осигури по-голяма независимост (разбирай и финансова) както на бизнеса, така и на учените;
• Децентрализация на областни и общински управи. В пълния смисъл – както за провеждането на локална политика, така и за разпределяне и преразпределяне на финансови ресурси;
• Отдаването за ползване и експлоатация на обществен ресурс (води, наземни и подземни богатства, гори) да става за дългосрочни периоди от време със задължителна оценка на действията краткосрочно. Дългосрочното отдаване на право на ползване и експлоатация би стимулирало финансовия интерес на бизнес от една страна, а кратките срокове на оценка (например всяка година) биха гарантирали на обществото като цяло, че ползвателя спазва договорените условия. Тук трябва да кажа, че за мен е задължително оценката да се извършва от независим орган (комисия) от експерти, които не са държавни служители или по друг начин зависими от даващия разрешението за ползване.

   Според мен тези три основни факта в днешното ни общество можем да обясним много (но не всички) от причините за днешното ни състояние, като общество, икономика, държавност и манталитет.  Със сигурност едно такова обобщаване е изпуснало много и важни причини, но според мен е време българите да си дадем ясна сметка за тези факти и да вземем някои важни решения за нас като народ. Съзнателно не посочвам тук и други факти, които малко или много също играят роля за сегашното ни състояние: такива са постоянния отрицателен демографски прираст, напускането на младите хора да работят и живеят в чужбина, постоянното намаляване на земеделската ни продукция, липсата на иновации в производството и бизнеса (с много малки изключения), лошата инфраструктура (не само на пътищата), слабата ни и силно зависима от външни фактори банкова и финансова система както и редица други.

   Ще завърша обаче оптимистично – последните години наблюдавам все по-засилващо се гражданско общество, виждам да се упражнява натиск за по-ефективни, по-ефикасни и по-прозрачни процедури от страна на власт имащите. Младите (между 18  и 40 години) хора стават все по-активни и търсещи справедливост. Считам, че времето за промяна е дошло и дано вземем правилните за нас решения.